Лого на Софийска Градска Художествена Галерия
Анимация по време на зареждане

Петъчният зрителски маратон продължава. Публикуваме мнения за творби от нашия фонд, предизвикани от показването им в изложбата "Какво виждате?".

След приключването на публикациите, ще обявим и победителите.

Веса Василева. Работници

Първото нещо, което ме привлича, са лицата на работниците и тъмния фон. Интересно е как заглавието „Работници“ отпраща към едно време, което някак не съответства на техниката на рисуване. И все пак „отрудените“ лица и отрудената ръка извикват спомена за това време и неговите ценности. Определено връзка между трите фигури има, макар и те да са с гръб и да не взаимодействат една с друга. Според мен в тази картина фонът също има определяща роля наравно с изобразените фигури. Той е някак пушечен, не прекалено наситен, не и прекалено живописен.

Картината не напомня соц. реализъм, но някак е свързана с него. Извиква спомена за Рембранд, заради изпъкващите лица. Един рембрандовски соц. реализъм като емоционалност. Кара ме да се чувствам погълната и да изпитвам интерес към автора. Това за мен е белег, че ме е докоснала – да искам да разбера какво е искала да вложи създателката й и защо го е сторила именно по този начин.


Петъчният зрителски маратон продължава. Публикуваме мнения за творби от нашия фонд, предизвикани от показването им в изложбата "Какво виждате?".

След приключването на публикациите, ще обявим и победителите.

Иво Димчев. В очакване на гостите, Виена, 2013

Иво Димчев. Мислейки, Брюксел, 2013

Не е нужно да имаме лице, защото то е нужно само на заобикалящите ни. За нас самите то е отражението в чуждите очи. А то е абстрактно, не е наше, не е ние, не е аз, не е нас. Емоция.

Даниела Костадинова

***************

Кое е красиво? Кое свято? Кое е наш олтар? Кое е наш дом? Защо има лачени обувки с ток, но няма талия? Блондинка, която не търси закрилник. Смелост, естетика… Да си тотално гол, необуздан. Жив. Уникален е Иво Димчев. Впечатлява ме лекотата, с която борави с изразните средства, които светът предлага. Харесва ми, че експонирайки себе си, тялото си, думите, сънищата и мислите си, насища с неподражаема енергия пространството.

Марта Събева

***************

"В очакване на гостите" – интересът ми бе задържан от провокацията на моята приятелка, с която бяхме на изложбата. Просто търсихме смисъла като си задавахме въпроси и анализирахме детайли. Смисълът, който намерих е, че постоянната обвързаност с миналото ни е неизбежна. Човек издига паметници на миналото си, живее, развива се, твори, заклеймява довчерашния си култ, за да може да поеме въздух за бъдещето си, което чука на вратата. Постоянно е в очакване, защото гостите може никога да не дойдат, да не уважат поканата, докато в емоционалността и привързаността си към познатото, макар и замазано, ще намери отдушник на страстта.

Николета Ангелова



Петъчният зрителски маратон продължава. Публикуваме мнения за творби от нашия фонд, предизвикани от показването им в изложбата "Какво виждате?".

След приключването на публикациите, ще обявим и победителите.

Николай Майсторов. От цикъла „Апокалипсис сега или винаги”, 2000

Апокалиптичните сеанси на Николай Майсторов разкъсват и снаждат в безпощаден ритъм собствената си тъкан, за да я изследват докрай, до кръв, с „благоговението“ на болката от ориста да си човек. „Конниците на съдбата“ с тежкия си съскащо сгъстяващ се до точката на кипеж „ритуален танц“, са сякаш въплъщение на зъбчатото колело на съдбата, заклещило в себе си и самите тях като изкупителна жертва, за космотропическия кръговрат. Колелото върти и редува всичко – с неизменното си „смазочно масло„ – болката… Редува възходи и падения, мъка и радост, светлина и мрак. Екзистенциалната болка е трайна и упорите, обсебваща и профетична, витална и вездесъща. Защото е безпристрастна, защото е абсолютна и неизбежна. Защото е неукротима, защото боли… Ако нея я нямаше, щеше ли нас да ни има? Ако не я изпитвахме, щяхме ли да сме живи? Ако не ни съпътстваше, щяхме ли да имаме стремежи? Ако не ни напомняше натрапчиво за себе си, щяхме ли да имаме съдба? Ако не беше част от оксимороничното ни битие, като „болезнено непоносимо щастие“ или „опияняващо изтезание“, щяхме ли да поемем безрисковостта на съществуването? Щяхме ли да се справим с предизвикателството на смъртта?

Антиномията на битието като такава и на човешкото битие в частност, е болезнена и величествена, съзвучна в дуализма и на хроматичната концепция, залегнала в спазматичния диалог между черното и бялото.

Смъртта, абсолютът, плодовитостта на черното, се кръстосва с духовността, знанието, истината и вечния живот на бялото. Конете олицетворяват божественото начало, ясновидството, цикличността на света, чиято траектория чертаят техните ездачи. Животните са проводник и изразител на човешките качества и емоции, както е в басните и приказките за животни. Те поемат и откопират психическата констатация на индивида, но и реципрочно му я препредават, заедно със своя вътрешен живот. Те са сякаш и „пратеници“ на божието послание, защото със своята безизкусност, спонтанност, неподправени реакции и природни инстинкти, са по-близо до Бога, отколкото до човека. Естествената коекзистенция на човека с животното, не осмирява болката, може би дори я засилва, но прави homo sapiens по-автентичен – напомняйки му за неговата пречистваща първичност. Миксантропическите хибриди (коннико-конете) на Н. Майсторов са релефна илюстрация на този процес.

Човешката съдба е перманентна метаморфоза и животните я олицетворяват. Многобройните триъгълници, които оформят, както главите на животните, така и разположението на фигурите в пространството на картината, подсказват за съзидателната енергия на космоса – чрез болката, за синтеза между същност и субстанция, между духовна сила и соматично битие. Две от фигурите напомнят и за обелиски с „пронизителната“ си лъчеобразна устременост към слънцето. Приличат и на дъговидната арка (небесния свод), като триумф на девиза „Земята гордо носи своето бреме“. Срастналите с животното конници са благословени с експресията на болката си по пътя на съдбата, с болката на вечното търсене, с болката от отчаянието и дори от надмогването му. Свидетел, носител и съучастник в нея е животното, а „животните никога не лъжат“.

Раждането е чудото на свещената ликуваща болка. Натежалите „черноземни“, плодоносни порти се отварят, за да поемат новороденото и да го пренесат в непознатия, нов за него свят на болката, която то трябва да „преплува“, за да се „наслади“ на вкуса й, да я превърне в „богата майка“ и да се погрижи за нейната приемственост.

Блудницата – нейната симбиоза с животното я прави по-естествена, първична, невинна с природната й жилавост и жизнеспособност, за разлика от рафинирано лицемерните „блудстващи“ с всичко: с нравствени принципи, с етиката на поведението и общуването, с човешкостта и човечността.

„Ангелът“ – е бленуваният, но неосъществен и неосъществим двойник на Аза. Затова е толкова масивно телесен, така плътен и съсредоточен, „събран“ и кулминирал в болката си, със смазващо отпуснати криле, приковани към земята

по силата на собствената си гравитация. Човекът (неговият прототип) коленичи пред собствената си обреченост в непосилните опити да привдигне сякаш „догарящия“ в мъката си ангел, споделяйки отчаянието му.

Звярът – и човекът, звярът в човека, човешкото в звяра, редуванията на същности и пропорции в битийностите поддържат механизма на космическото равновесие. Когато звярът поваля „жертвата“ си и образува разпятието, човекът вероятно разбира, че се е надценил и самозвано си е присвоил правото на святост, че се е самосакрализирал, че не е достоен (а няма и да бъде) за тази висока мисия. Тогава звярът (може би екстериоризираната същност на човека) го разпъва втори път – още по-брутално – за наказание и назидание, за да се опомни, за да преживее шока от своята нищожност, от материалната си незначителност. Звярът е като огледален образ на човека, на неговата сцена, бутафорно зрелище, парадно-атрактивна святост. В очите и на двете същества се отразяват две болки – животинската болка от човешкото предателство и човешката болка от животинското наказание, както и от самоизмамата, от предателството спрямо себе си.

Кой знае… може би не красотата, а болката, а красотата на болката (красотата, родена от болката) ще спаси света. Но най-напред трябва да го срине, за да го възкреси от пепелта.

Димитрина Хамзе

*************

Самотата
на Свещените Сълзи
не отива
в Отчаянието на Суетата
Добротата
на тревожните души
Възкресява
сенките на Светлината
Ники

*************

Николай Майсторов. Звярът, 2000

Самото лице на „звярът” изглежда спокойно, сякаш той е не толкова страшен, колкото името му. Аз го асоциирам с идеята, че „вълкът си е вълк”, той няма вина за това, а просто прави това, за което е роден – да е хищник. Също долната светла фигура мога да разгледам като другата страна на „звярът” – понеже всяко същество е двуполюсно...

Ивелина Косева


Зрителският маратон продължава. Публикуваме мнения за творби от нашия фонд, предизвикани от показването им в изложбата "Какво виждате?".

След приключването на публикациите, ще обявим и победителите.

Светозара Александрова, Метафизика на красотата, 2014

Мандала, изработена от различни по цвят и размер изкуствени нокътчета. Големият външен кръг е от кандидат палци. Основните линии, които пълнят кръга са „показалци“. Сега се замислям, че вероятно в един комплект за пет пръста, тоест за десет пръста има различни размери. Тоест избираш не само десен, но и размер. S, M, L, XXL… или в милиметри?! Предполагам в един комплект има:
1. 2 бр. за палец
2. 6 бр. основни прости
3. 2 бр. за малък пръст...

Марта Събева

***************

Усещането ми е за пясък върху мембрана. Пускайки звука, се образуват различни уникални фигури. В случая дори още по-добре цветни фигури.

Друга асоциация – би могло да се каже, че е направено от цветни изкуствени нокти… … … Сега поглеждайки, виждам, че наистина е така!

Ели

***************

Впечатлението е… все едно гледам картина от калейдоскоп.

Марио

***************

Приликата с орнаментите в ориенталската култура! А всъщност са изкуствени нокти, които поотделно ме впечатляват. Идеята е хубава.

Даниела Костадинова

***************

Мандала от изкуствени нокти – харесва ми парадокса на съвсем повърхностното усещане за красота като градивен елемент във вечна мистична форма и символ!

Светозара, супер работа!

***************

Отдалеч композицията има фолклорно звучене, прилича на въженце от плъст, с което са направени орнаменти. Напомня леко на ислямското изкуство.

Откритието, че изразното средство са човешки нокти, звучи първо неприятно и навява нацистки конотации – лампи от кожа и пр. От друга страна – сеща се зрителят – в тялото на съвременния човек много неща са заменени с изкуствени и ноктопластиката е от по-безобидните примери. Въобще творбата играе с напрежението изкуствено-естествено, но не много надълбоко – след кратък размисъл започвам да я възприемам просто като декоративна.

***************

Първото, което ме привлича в творбата са съвършената симетрия и цветовата тоналност. Класическата метафизическа представа за красотата е именно пропорционалността на частите, съотнесени към една симетрична цялост. В същото време обаче красотата вече не е централната естетическа категория и ценност на съвременния свят, ами бива подменена от иронията, сарказма, ексцеса – във всички тях симетрията е безвъзвратно пропукана, мисълта/идеята/смисълът вече не могат да бъдат побрани в пропорциите на материалния израз. Затова и съвременната „метафизика на красотата“ се отнася към една бутафорна, понякога кичозна, понякога психеделична, винаги радикализирана и подиграна за симетрията й (откъм самата симетричност) красота. Защото само като такава красотата има актуална роля в съвремието; класическата красота има мястото си вече само в музеите и в носталгичните представи.

Творбата представлява съвършено пропорционална композиция – изградена обаче от сетове за ноктопластика, препращащи тъкмо към бутафорния, кичозния елемент на съвременната красота.

И в същото време творбата е като мандала – може да бъде заличена с едно движение на ръката. Това е крехкостта на красотата като универсална, ефимерна ценност на човека в условията на съвременния свят на включения в ценността на материалното консумизъм.

Силвия Борисова


Зрителският маратон продължава. Публикуваме мнения за творби от нашия фонд, предизвикани от показването им в изложбата "Какво виждате?".

След приключването на публикациите, ще обявим и победителите.

Атанас Атанасов. Яна, 2014

Това е единствената семпла и мека на цвят творба, на стена, пълна с ярки произведения. Изпъква тиха и смълчана. Останалите картини около нея крещят с цветове. С послания. Тя просто мълчи.

Задържа интереса ми с това, че не се опитва да го задържи. Чака спокойно някой да я посети.

Всичко изглежда по-скоро цяло. Тази творба повече от другите крещи „цялостност“.

Напомня ми на баба ми на село. И тя все така уморена ме гледаше. И мълчеше, тя много мълчеше. Не обичаше да говори, или май с годините просто думите й убягваха все повече. Косата, бяла и рядка, погледът натоварен с годините, бръчиците по лицето – все така мълчаха и все пак говореха и разказваха повече от устните. Сините очи, въпреки че баба нямаше сини очи. Бяха кафяви или по-скоро мътни. Нещо в очите ме върна 10 години в Странджа.

Тиха. Смълчана. Меланхолична. Спокойна.

****************

Познавам модела!

Изключителен портрет, не само на физическите дадености, но и психологически проникновен! Тази проверка на фактите през най-простите и безхитростни средства е най-съвременното поведение в изкуството!

****************

Яна изглежда един много мил и нежен човек, същевременно бръчките на челото й издават силни преживявания, кой знае какви, а очите й са пълни с тъга. Дали осъзнава колко е красива все пак и колко е спечелил светът с нея!

Даниела Иванова Вълчева

****************

Очите са първото нещо, което привлича в творбата. Интересът ми се задържа от лицето. Неговата несиметричност го прави толкова привлекателно. Всяка страна носи определено настроение. Подборът на цветове, които да изобразят лицето е също привлекателен.

Напомня за стотиците хора, които срещам по улицата, защото всеки носи уникалната си история.

****************

Внушението за спокойна съзерцателност в образа надделява – в първия момент. Техниката извиква асоциации с класичност, със спокойствие и протяжност. Но същевременно вътрешният свят на изобразеното лице не е спокойно-съзерцателен. Съществува някаква сурова, малко тревожно-надменна нотка.

Д. Кам

****************

Косата на девойката и нейните сини очи. Може би как ме гледа. Че е малко шарена. Напомня ми на един мой познат. За страх и смърт. Кара ме да се чувствам уплашена.

Хела, ІІІ А, 9 г.

****************

Този прекрасен академичното портрет ми напомня на средновековните майстори, особено италианските, може би дори Мона Лиза на Леонардо...

В него виждам младостта и старостта едновременно. Някак е тъжна тази преходност на тленното, но затова е изкуството, да запечатва непреходното, същността.

Антония Димовска




Продължаваме да публикуваме коментарите на зрителите, които получихме за произведенията, показани в изложбата "Какво виждате?". Благодарим за активността! Разчитаме и на приятелите си тук да отличим най-интересните от тях.

Боряна Росса. Моето любимо ядене, 1998

Големият формат, който е предпочетен, в съчетание с комиксовото съдържание. Ярките хомогенни цветове. Фрагментарността. Експлицитно еротичният мотив. Серията от фрагменти е като илюстрация към разказ, отвежда до една по-голяма история, без да оставя любопитството задоволено.

elitsa.todorova

********************

Амбалажна хартиена ролка. Действие с четка и боя. Латексови цветове… Квадратни изображения. Напомнят ми на уголемени графики. Въздействие като на плакат. Хитри са, с виц… Езикът е вързан. Лисичката бяга от храста към хралупката. А очето всъщност не е белтък, а жълтък.

Марта Събева

********************

Готино е, че авторката се е опитала да пресъздаде усещането в тялото си по визуален начин. Често асоциирам различни хора и ситуации с храни и в „вкусове“, и ми харесва тази метафора.

Ивелина Косева

********************

Виждам врат, оковал езика на луна. Виждам лисица, влизаща в тунела на лятото. Виждам йо-йо в окото на момиче.

(без подпис)

********************

В първата творба виждам синя планета. Представям си земята като планета от вода. Огън и път.

Втора творба – огън, лято, спасение.

Трета картина – август в очите на момиче.

(без подпис)

Аудиогидове и
мултимедия
Софийска градска художествена галерия

-
ул. "Ген. Гурко" 1
София 1000
(вход откъм ул. "Княз Ал. Батенберг")
т. 02/ 9872181; 981 26 06;
-

Още контакти
Последвайте ни
и във Facebook
Facebook
Посетете ни
в YouTube
YouTube
Запишете се за
новини
Изпрати
Изпратете
е-картичка
Vaska Emanuilova Gallery