Лого на Софийска Градска Художествена Галерия
Анимация по време на зареждане


Теню Пиндарев Юбилейна изложба

24 Март 2006 - 22 Април 2006


 

Теню Пиндарев е един от признатите доайени сред българските карикатуристи. Над 60 години активна творческа дейност му отреждат почетно място не само по страниците на всички хумористични издания но и в съзнанието на хиляди зрители, за които опростената, изразителна рисунка и ведрия, дружелюбен хумор са станали от години запазен знак на един самобитен и запомнящ се стил.

По времето когато започва дейността си като карикатурист, Теню Пиндарев е вече художник с изграден творчески облик и същевременно личност с чувствително гражданско съзнание. Лаконичната и гъвкава линия в неговите карикатури е одухотворена от една достойна човешка позиция, която отрича жестокостта, несправедливостта, лицемерието, присмива се на глупостта, отвращава се от моралното падение, съчувства на онеправданата наивност и доброта. Хуморът му е незлоблив и опрощаващ, стоплен от разбиране към невинните пороци на човека.

Работи също и в областта на графиката и е автор на редица литографски цикли. Илюстрира книги – предимно хумористична литература. Автор е на множество плакати, както и на портретни шаржове на изтъкнати българи.
Изложбата в СГХГ е посветена на неговата 85-годишнина и включва над 70 творби от различни периоди на творческата му дейност. Сред тях са циклите, посветени на Алеко Константинов и Чудомир, дружески шаржове на известни личности – хора на изкуството, обичани и уважавани от художника, както и множество карикатури на различни теми, някои от които са станали емблематични като отражение на актуални събития в политическото и духовното пространство.

Специален интерес представлява паното, наречено “На юбилейната изложба на Стоян Венев през 1964 г.”, над което художникът работи през 1998 – 2001 г. В него са включени 204 шаржови портрета на известни дейци на културата през този период.

-----------------------------------------------
Теню Пиндарев е роден през 1921 г. в Казанлък. През 1946 г. завършва живопис в Художествената академия в София при проф. Илия Петров. През 1948 г. е назначен като художник-редактор във в. “Стършел”, където работи до 1980г. След това в продължение на четири години е в редколегията на сп. “Карикатура”. Многобройни са участията му в наши и международни изложби на карикатурата – Габрово, Москва, Берлин, Хавана, Прага, Будапеща и др. Има приз за отлично представяне в Монреал и първа награда на международна изложба в Тренто – Италия. Негови творби са притежание на НХГ, Дома на хумора и сатирата в Габрово, художествени галерии в Казанлък, Пловдив, Варна, Търговище, Разград и на частни колекции в страната и чужбина. Носител на орден “Кирил и Методий”. Почетен гражданин на град Казанлък.







Осъщественият и неосъщественият Андерсен на илюстратора Любен Зидаров

11 Март 2006 - 01 Април 2006


 

"Илюстрирах Андерсеновите приказки четири пъти в различни периоди от моята творческа работа като илюстратор, което е ярко доказателство, че най-дълго съм носил този автор в себе си. 
За мен обаче той беше и най-труден, защото детските приказки, прочетени вече от възрастен, не бяха просто случки с хора и животни, а носеха философията и мъдростта на вечното в моралния кодекс на човечеството. 
В продължение на години събирах документален материал за времето на Андерсен, а пътуването ми до Дания ми донесе най-важното - съприкосновението с климата на неговия свят. 
То ми даде повод да направя нов опит с последното, четвърто и за съжаление неосъществено издание, да зарежа точната информация и да се устремя към психологическата субстанция на приказките. 
Безспорно, дистанцията на времето ще отсъди дали новите илюстрации са най-добрите и дали, въпреки професионалния опит, не им липсва романтиката и несръчността на младите години..." 
Любен Зидаров







АКЦИЯ: СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО Сашо Стоицов. Водопад

11 Март 2006 - 01 Април 2006


АКЦИЯ: СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО
Сашо Стоицов. Водопад

11 Март 2006 - 1 Април 2006


Целта на „Акция: Съвременно изкуство” е попълване на фонда на СГХГ „Съвременно изкуство и фотография” и стимулиране на най-новите тенденции в българското изкуство. Екипът на галерията е убеден, че задачата на музея е да следи, избира и съхранява най-доброто не само от миналата, но и от настоящата история на изкуството. Тази функция в нашите условия се засилва още повече от липсата на Музей на съвременното изкуство. Вече 20 години няколко поколения художници работят в областта на новите изразни форми, но тяхната продукция не намира място в музейните колекции. Този обезпокоителен факт ни накара да пристъпим по-активно към опазването на това изкуство. 


След изложбите на Надежда Олег Ляхова и Боряна Драгоева през изминалата година, сега СГХГ показва дарението на художника Сашо Стоицов. Инсталацията „Водопад” включва пластики от макетен картон, рисунки, живопис, отпечатък. 

Сашо Стоицов (р. 1952) е едно от най-известните и интересни имена в историята на съвременното българско изкуство. Започнал кариерата си като живописец, той е сред първите художници, които реагират на променените условия от края на 80-те години на 20-ти век. Творбите му от този период остават в класиката на българския авангард. Той е сред малцината, чиито изяви свързваме с понятието соц-арт.

От 1998 г. Сашо Стоицов живее и работи в Ню Йорк. След няколкогодишна пауза художникът направи бляскаво завръщане в родината си – най-напред с изложбата „Природно” в Националната художествена галерия през 2004г., а после и с изложбата „Водопад” (показана за пръв път в галерия „Солерс” през 2005 г.).

Във „Водопад” идеята на Сашо Стоицов е да създаде минималистичен образ на природата и по специфичен, ненатрапчив, но изразителен начин да внуши на зрителя усещане за първичност, сила и неподправеност.







СГХГ и група 8-ми март представят: УМНОЖАВАНЕ НА ОТРАЖЕНИЯТА Тодорка Бурова, Невена Ганчева, Мариела Гемишева, Алла Георгиева, Вера Иванова, княгиня Евдокия, Цана Иванова-Бояджиева, Елена Карамихайлова, Нина Ковачева, Елисавета Консулова-Вазова, Силвия Лазарова, Надежда Олег-Ляхова, Аделина Попнеделева, Анна Хен-Йосифова

08 Март 2006 - 07 Април 2006


 

Тази изложба е опит за огледално преразглеждане на историята. “Очи в очи” се изправят две поколения художнички. От едната страна застават първите жени с художествено образование в България, които защитават правото на “нежния пол” сериозно да се занимава с изкуство. От другата – художничките, които в края на 20-ти век осъзнават творчеството като възможност за отправяне на послания и провокиране на общественото мнение. 

Огледалният поход при съставянето на изложбата не е избран случайно. Първо, огледалото е атрибут, който неизменно се свързва с женското начало. Второ, то е чест мотив в картините на художничките от началото на 20-ти век, а в поредицата автопортретни творби от края на същото столетие се подразбира. Трето, огледалото носи божествени и магически характеристики – присъщи както на изкуството, така и на жените. Четвърто, speculum (латинската дума за огледало) се нарича популярен гинекологичен инструмент, който се тълкува от Люс Иригаре като символ на мъжкия подход към жената, основан на представата за “липси” и кухини. Така и феминизмът се включва в темата. Пето, огледалото отпраща към мисловността поради етимологията на самата дума speculum – от speculor – наблюдавам, изучавам. Това добавя към провокативността на изложбата и по-голяма амбиция. Не на последно място speculum се обвързва и със зрелище, спектакъл (spectaculum), каквато в същността си е всяка изложба. 

Вероятно подобно противопоставяне (или съпоставяне) изглежда дръзко от гледна точка на толерантното изкуствознание. Все пак между тези две поколения има почти седем десетилетия и много други жени-художнички... Контрастът обаче е търсен, защото именно той понякога най-добре изявява същността, а и основанията за такъв подход не са малко. Между двете групи авторки има много общи неща. Първите се борят да бъдат допускани в часовете по голо тяло в Художествената академия, да участват в общи изложби наравно с другия пол, сами да организират изложби, да бъдат приемани насериозно. Вторите се опитват да повдигнат въпроси-табу, останали дълги години неизказани, прикрити от страх и инертност. Първите учат в чужбина и донасят в страната си веянията на импресионизма и експресионизма. Вторите експериментират с неизползвани до момента в българската художествена практика медии и начини на изразяване. По отношение на сюжетите безусловно се налага една съществена близост – и едните, и другите се вглеждат преди всичко в себе си. Автопортретът е като че ли най-разпространеният жанр. Разбира се, основанията далеч не са еднакви. В началото на века автопортретът е израз на нарасналото самочувствие и самосъзнание. В неговия край – изразява вътрешната драма, безпокойство и поставя множество въпроси. Изложбата се опитва да зададе паралели и различия и в отношението към натюрморта, голото мъжко тяло, портрета. Всъщност истинското огледало е зрителят, а “през него” едни в други се оглеждат две отдалечени във времето, но по някакъв дълбоко вътрешен начин сродни – съдби, амбиции и постижения. 

Дали в този парад на огледала отраженията ще бъдат възможни? Ще успеем ли да уловим образа или той ще се разпадне и изгуби в безкрая на вариациите? Надяваме се не на постигната категоричност, а на многообразие. Целта на тази изложба е умножаването на отраженията да се случи и тяхното богатство, сложност и дори обърканост да провокират разговор. 

Мария Василева
Куратор на изложбата





1
Последвайте ни
и във Facebook
Facebook
Посетете ни
в YouTube
YouTube
Запишете се за
новини
Изпрати
Изпратете
е-картичка
Vaska Emanuilova Gallery