Лого на Софийска Градска Художествена Галерия
Анимация по време на зареждане


СЛЕДИТЕ СЕ ГУБЯТ

21 Юни 2019 - 25 Август 2019


Няколко имена, салон с картини и публика, която рядко се връща отново да ги види. Имена на художници, които може би никога не ще направят име. И салон, за който едва ли някога някой ще си спомни. Но все пак това е изложба на сътворена тревога. В нея са показани рожби на откраднато време и боязливо сътворен дух. [...] Картини, които не ви зашеметяват, и имена, които бавно се налагат. [...] Но все пак те изтръгват нашето очарование, макар и понякога да ни разочароват. Възвръщат ни изново към багрите си платна, вглеждаме се към тяхното вцепенено съдържание и кой знае защо започваме да им вярваме. Може би защото са наши. Такъв е той духът на нашата провинция. Несамоуверен в изказването си и неокуражен в постиженията. Неговият каприз не се подчинява на изучаване, както и вкусът на малобройните му меценати.

В. Крумов, 1930

През 1912 г. в Пловдив се образува Дружество на южнобългарските художници, чиято история се разгръща в рамките на четири десетилетия, и по-точно до 1948 г.,  В състава на художественото обединение през години се включват повече от 160 автори. Немалка част от тях днес историците на изкуството и публиката определят като колоси в развитието на българското изкуство, а сред тях безспорно са имената на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов.

Реализираното проучване, продължило повече от пет години – издирването на първични документи и каталози, прелистените десетки хиляди страници на периодичния печат, разкрива и низ от имена – заслужено или не, забравени или изобщо незапомнени, на художници, добавящи непознати нюанси в знанията ни за историята на Дружеството на южнобългарските художници и българското изкуство въобще. Експозицията е опит да се въведат всички разкрити до този момент автори, свързани с Дружеството (редовни членове, извънредни и гости), като всеки от тях, където това е възможно, е представен с творба, която е излагал в рамките на изложбите на южнобългарските художници. Немалка част от следите на тези художници днес са изгубени – все още не са открити данни за тяхното раждане и смърт, а още повече техни творби.

Изложбата проследява развитието на Дружеството през различните периоди на неговото съществуване. Поставени са акценти както върху предисторията на художествения живот в Пловдив, така и на отцепилите се от Дружеството в края на 20-те години автори, които образуват просъществувалата за кратко художническа група „Звено“. Не по-малко важен и интересен момент от изложбата е прочитът на историята на Дружеството в годините след 1944 г. Това е период, в който реставрирането на знанието за случилото се става все по-непостижимо.

Изложбата се осъществява в партньорство с ГХГ – Пловдив и с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“.

В експозицията са включени произведения от колекциите на ГХГ – Пловдив, СГХГ, НГ – София, художествените галерии в Бургас, Казанлък, Кюстендил, Пазарджик, Русе, Силистра, Сливен, Стара Загора, Ямбол и частни колекции.

Екип на изложбата:

Аделина Филева – директор на СГХГ

Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив

Изследователският проект е реализиран от

Пламен В. Петров – идея и концепция

Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори

Рамона Димова – систематизация и логистика

Илинка Чергарова – реставратор

 

Трейси Спийд – превод на английски

Таня Пунева – коректор

Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн

Изказваме благодарност на екипите на Централен държавен архив, Регионална дирекция „Архиви“ в Пловдив, Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, на Съюза на българските художници, на Столична библиотека, аукционна къща „Енакор“. Изследванията ни и изложбата не биха били пълни без съдействието на семейство Лазарови, Марио Златев, проф. Христо Баларев, арх. Тодор Топлийски, Нина Мирчева, Боряна Вълчанова, Милена Балчева-Божкова.

 







РАЙКО АЛЕКСИЕВ

18 Юни 2019 - 14 Юли 2019


След 26 години от последната изложба на Райко Алексиев е време да си припомним, кой е той.  Дали е само име на галерия в София или знаков персонаж от трагичните събития от есента на 1944 година?

Роден е през 1893 г. в Татар Пазарджик от семейство на учители от Панагюрище. Семейството се мести от град на град до установяването им във Враца, където той рисува първите си карикатури и завършва гимназиално образование. Завършва литература в Софийския университет и посещава Рисувалното училище. Едва осемнадесетгодишен става сътрудник на хумористичното списание „Барабан“, а следващата година е редактор и основен карикатурист в хумористичното списание „ Людокос“.

През 1914 г. мери силите си с бащата на българската карикатура Александър Божинов в  сп. „Смях“, изготвя Карикатурната седмица в изключително популярното илюстровано списание „Аз знам всичко“, прави първата си самостоятелна изложба във Враца. Следващата година обикаля като художник в Македония, с нарисуваното организира изложба в Постоянната художествена галерия – София. Въпреки отрицателните статии на Борис Вазов и Константин Щъркелов във вестник „Мир“, той продава почти всички картини и скици. Сред закупилите негови творби са: известни български български индустриалци, видни столични фамилии, царица Евдокия, както и Народния музей.

В годините на Първата световна война, с крайно острите си карикатури във водещите списания „Българан“ и „Барабан“, Райко Алексиев веюе е задминал доайена Александър Божинов. Издава сборниците „Душеспасителна книжица“ и „Щурец“.

След края на войната прави третата си самостоятелна изложба, участва в организирането на Дом на изкуствата.  В годините на драматични събития – Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание, атентата в църквата „Света Неделя“ и последвалия терор е встрани от бойното поле на карикатурата.

Пребивава в Германия, пътува в Италия – период, за който почти нищо не знаем. През 1925 г. режисира и играе главната роля в комедийния филм „Коварната принцеса Турандот“, инициира документалната лента „България в картини“, илюстрира и е съставител (заедно с Димитър Подвързвачов и Марин Влайков) на читанки за I, II и III отделение. Във вестник „Зора“ се раждат неговите герои Гуньо Гъсков и отец Тарапонти, там е и първата публикация на „Хумористична история на българския народ“.

Женитбата с младата актриса Весела Грънчарова е вероятно основният тласък да се впусне в авантюрата да издава самостоятелен хумористичен вестник, който се появява за радост на столичани в края на 1932 г. и продължава да излиза до края на Третото българско царство. Трескавата дейност по списването на седмичника „Щурец“ не се оказва пречка за другата общественополезна дейност на Райко Алексиев, като председател на Съюза на дружествата на художниците. По време на четирите си мандата открива галерията на ул. „Раковски“ 125, която сега носи неговото име, организира парични помощи за членовете на Съюза, защитава пред властите преследвани художници-комунисти.

След 9 септември 1944 г., единствено той сред другите арестувани карикатуристи Александър Божинов, Александър Добринов и Константин Каменов, е пребиван в продължение на повече от месец (без да остави писмени показания), докато е доведен до неузнаваемост и умира в болницата на Червения кръст.

Хората от поколението на Радой Ралин, които с нетърпение са очаквали появата на неговия „Щурец“, днес вече не са между живите. Ние, съвременниците трябва да се запитаме познаваме ли собствената си история от гледна точка не само на събитията, но и на вълненията на предишните поколения, които са преживяли бурните времена от първата половина на ХХ век. Може ли да ни развълнува или да ни разсмее сега нарисуваното от него? Дали е само един от най-добрите ни карикатуристи или е и живописец, чиито творби имат стойност за историята на българското изкуството?

Изложбата в Софийска градска художествена галерия е повод да потърсим отговор на тези въпроси.

Куратор Красимир Илиев

 





1
Последвайте ни
и във Facebook
Facebook
Посетете ни
в YouTube
YouTube
Запишете се за
новини
Изпрати
Изпратете
е-картичка
Vaska Emanuilova Gallery