Изложбата на Величко Минеков позволява да се проследи развитието на един творец, утвърждаването на неговия метод и обогатяването на стила му. Началото на този път е преди шест десетилетия. И е начало, носещо в себе си категоричната заявка за нещо ново и потенциала за продължително и качествено присъствие в полето на съвременното изкуство в България.

Величко Минеков има уникалния шанс да общува с трима колоси на българската пластика – Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев. Влиянията от големите майстори на скулптурното изкуство в България поставят основите на неговите разсъждения за предстоящото пътуване в страната на изкуството. Още първите работи „Почивка” (1957), „Жажда” (1958), „Майчинство” (1958) и „Фила” (1959) доказват стремежа на младия художник да трансформира натурата, за да премахне случайното, ненужното, да подчертае важното и устойчивото в пресъздавания обект и така да достигне до усещането за монументалност на формата и символно насищане на образа.

Сякаш като потвърждение на житейската истина, че трудностите сломяват слабите, но правят силните още по-силни, през 1969 г. идва моментът на идеологически подплатената атака срещу произведения, без които трудно бихме си представили както творчеството на Величко Минеков, така и естествения и необходим процес на обогатяване на българската скулптура. По същество това е атака срещу смелостта на твореца да пренебрегне баналната образност и да потърси в своите „Икар”, „Разстрел”, „Движение” компоненти, от които да състави нова структура на скулптурното произведение. Въпреки това и в следващите пластики на Величко Минеков продължават да бъдат задължителни принципите на изразителност, пластичност и динамизъм, обединени от вярата в неотменимото право на твореца да се противопоставя на каноните.

Следващите десетилетия са изпълнени с мигове или месеци пожертвани в търсене на пътища, в преодоляване на трудности, в развиване на качества, в откриване на тайни, в увеличаване на познанието за своята и на другите същност. В следствие на това се раждат творби като „Очакване” (1967) и „Нестинарка” (1973), „Орфей” (1969), „Ръченица” (1970), „Родина” (1972) и „Земята и човекът” (1977), съчетаващи искреност и воля. С изградените монументи скулпторът знаци, бележещи едновременно драмата и героизма на събитията от миналото и размислите и оценката на настоящето. Така са създадени ансамбълът „Сердика” (София, 1977) релефите „Конница” и „Клетва” (Панагюрище, 1978) или паметниците „Спартак” (Сандански, 1979), „Хан Аспарух” (Добрич, 1981) и „Съединението” (Пловдив, 1985). Творбите от последните 20 години имат своя различна характеристика, следствие от натрупваната мъдрост и опознаването на изразителната скулптурната форма и преди всичко – следствие от изявеното присъствие на личността на твореца.

Експозицията „Величко Минеков” представя повече от 50 произведения на скулптора, собственост на СГХГ, НХГ, ХГ „Станислав Доспевски”, Пазарджик и частни колекции, авторски рисунки и документални фотографии.