Греди Асса показва четиридесет и девет голямоформатни платна, правени между 2010 и 2014 година. Шейсетгодишен юбилей, но само ретроспекция на чувствата. Между тях има портрети, в които героите ловко се изплъзват от възможността за анализ, а се усеща аромат, тонове от някаква мелодия – също; рисунки, в които той жонглира с опорните точки на човешката фигура, но повечето са картини, бликнали от видения, спомени за преживени мигове, асоциации към места или събития. Те узаконяват мимолетното, това което непрекъснато се изплъзва, сънища в просъница, от които остава; като че ли копнежът към непрекъснато изплъзващото се нещо, чувството …, овкусено с ирония, смесена с детинска вяра в чудото, което аха, да се случи. Затова и пустинята като възможност за всякакъв мираж, непрекъснато променяща се сцена на въображаемото, заредена с възможността за преображение, е избрана за муза и средство.

„Пустинята — едно скрито дихание, едно място с безброй опасности, но и с безмерна естетика, захранваща ме като художник, като откривател на неочаквана красота… Тя тръгва от пясъчните навявания, избутва и малкото голи скали, напомня лунната повърхност, близка и разнолика. Ивиците й, като конвулсии на душата, са със стаено чувство за безтегловност. Събрала за компания безброй пясъчни дюни, сякаш полегнали нимфи — питам се дали съществувам? Усещам неземна тишина сред купища от пясък и това създава в мен чувство за неизвестност и безвъзвратност. Самота и дехидратация на въображението.

… Кара ме да се чувствам песъчинка, една от многото, но песъчинка, със свой вътрешен свят, свят изпълнен със свобода, надежда, вдъхновение… И дори да изпитвам понякога чувството, че не съществувам отвъд нея, съзирам надежда, че съм успял да осъществя това мислено пътуване през пустинята, че моментната ми меланхолия е напълно изчезнала, че може би температурната инверсия ме е накарала да се надявам, че и утре ще посрещна с изненада видяното…

Какво ми остава, да повървя…“

Греди Асса