Тази изложба е опит за огледално преразглеждане на историята. “Очи в очи” се изправят две поколения художнички. От едната страна застават първите жени с художествено образование в България, които защитават правото на “нежния пол” сериозно да се занимава с изкуство. От другата – художничките, които в края на 20-ти век осъзнават творчеството като възможност за отправяне на послания и провокиране на общественото мнение.

Огледалният поход при съставянето на изложбата не е избран случайно. Първо, огледалото е атрибут, който неизменно се свързва с женското начало. Второ, то е чест мотив в картините на художничките от началото на 20-ти век, а в поредицата автопортретни творби от края на същото столетие се подразбира. Трето, огледалото носи божествени и магически характеристики – присъщи както на изкуството, така и на жените. Четвърто, speculum (латинската дума за огледало) се нарича популярен гинекологичен инструмент, който се тълкува от Люс Иригаре като символ на мъжкия подход към жената, основан на представата за “липси” и кухини. Така и феминизмът се включва в темата. Пето, огледалото отпраща към мисловността поради етимологията на самата дума speculum – от speculor – наблюдавам, изучавам. Това добавя към провокативността на изложбата и по-голяма амбиция. Не на последно място speculum се обвързва и със зрелище, спектакъл (spectaculum), каквато в същността си е всяка изложба.

Вероятно подобно противопоставяне (или съпоставяне) изглежда дръзко от гледна точка на толерантното изкуствознание. Все пак между тези две поколения има почти седем десетилетия и много други жени-художнички… Контрастът обаче е търсен, защото именно той понякога най-добре изявява същността, а и основанията за такъв подход не са малко. Между двете групи авторки има много общи неща. Първите се борят да бъдат допускани в часовете по голо тяло в Художествената академия, да участват в общи изложби наравно с другия пол, сами да организират изложби, да бъдат приемани насериозно. Вторите се опитват да повдигнат въпроси-табу, останали дълги години неизказани, прикрити от страх и инертност. Първите учат в чужбина и донасят в страната си веянията на импресионизма и експресионизма. Вторите експериментират с неизползвани до момента в българската художествена практика медии и начини на изразяване. По отношение на сюжетите безусловно се налага една съществена близост – и едните, и другите се вглеждат преди всичко в себе си. Автопортретът е като че ли най-разпространеният жанр. Разбира се, основанията далеч не са еднакви. В началото на века автопортретът е израз на нарасналото самочувствие и самосъзнание. В неговия край – изразява вътрешната драма, безпокойство и поставя множество въпроси. Изложбата се опитва да зададе паралели и различия и в отношението към натюрморта, голото мъжко тяло, портрета. Всъщност истинското огледало е зрителят, а “през него” едни в други се оглеждат две отдалечени във времето, но по някакъв дълбоко вътрешен начин сродни – съдби, амбиции и постижения.

Дали в този парад на огледала отраженията ще бъдат възможни? Ще успеем ли да уловим образа или той ще се разпадне и изгуби в безкрая на вариациите? Надяваме се не на постигната категоричност, а на многообразие. Целта на тази изложба е умножаването на отраженията да се случи и тяхното богатство, сложност и дори обърканост да провокират разговор.

Мария Василева
Куратор на изложбата