Вирус, вирус! Не звучи ли като мотив от самба? Полюлява се ритмично и танцува. Разпространява се като вируса на деня с пилетата, патиците и лебедите, и всички онези крилати мигриращи, които тръгват от Китай, спират в Турция, минават през Румъния, Африка, Франция, за да стигнат на север и да се върнат. По-малко смъртоносен, но разсейващ се като онези малки бомбички, наричани H5N1, които не знаем как да спрем, които се носят по въздуха и се разпиляват като прашец… XVIII век бил векът на разпространение на знанията. Ние сме в епохата на „информацията“. Информацията, допускаща в себе си голяма доза дезинформация. С все по нарастваща пропускаемост. И така вирус.

Вирус прословутият „емиграционен поток“, за който толкова се говори. Вирус американските фондове, тези огромни суми, които без никакви правила се отзовават от единия в другия край на планетата. Вирус фирмите, които се делокализират. Вирус този, който атакува вашите имейли. Вирус всичко, което се изплъзва, просмуква се, пропива в „ъндърграунда“ или навън, на открито, което профучава и се губи, и дава напред.

Около тази идея, която предполага движение, нестабилност, проникване, непрестанни разклонения, около това понятие, което е в центъра на нашия живот и настояще, се организира тази изложба, не като нещо затворено в една или повече музейни зали, където творбите са поставени за съзерцание, а както „Градината с разклоняващите се пътеки“, за която говори Борхес или даже – защо не? – както „Пътищата, които не водят до никъде“ на Хайдегер. Една лека и рискована изложба, която пътува като една Wanderer fantasie на Шуберт, която стъпва едновременно в две изложбени места, раздвоява се между два града – Букурещ и София – и две държави, простира се във вестниците, списанията, радиото, телевизията и мрежата. Противно на обичайната линейна реч, една изложба, която заявява себе си открита, размножена.

Леонор Нурицани
куратор на изложбата